Към всички онези...

Минало е доста време от 16 март, когато писах за последно.
Днес е 26 ноември. Денят!
Денят, в който
- срещнах момичето от асансьора
- реших да стана президент
- трудих се, като част от процеса да сбъдна мечтата си
и обичах, обичах , обичах
Пих кафе и почувствах аромата на канела, също.
Но този пост не е за това. Този пост е за всички онези хора, които носят в себе си детските си мечти и чувстват страх. Страхуват се от това , което може да се случи, когато излязат извън зоната си на комфорт - а именно, когато започнат да работят за осъществяването си.
Затова се обръщам към тях :
Хора, бъдете тези, които сами определят какво ще се случва в живота ѝм.  Бъдете тези, на които, когато ѝм кажат, че едно нещо няма как да бъде постигнато, намират начин, трудят се здраво и после оставят онова чувство на радост всяка своя среща , че няма как (дори не много благородно) да не ѝм завиди човек.
Гребете от живота с пълни шепи ! Бъдете горди с това, което сте! И се опитвайте! Опитвайте се, дори когато мислите, че наистина сте ударили дъното.
 Ще се удивите на колко неща още сте способни!

Тук прилагам картинка с глухарчета, която е от неизвестен автор.